"Някога в едно село живял грънчар. Бил сиромах човек и единственото, с което се прехранвал бил о занаята му. Сутрин ставал рано, яхвал своето магаренце и се запътвал към реката. Там пълнел дисагите с бяла глина, но гледал магаренцето да не товари прекалено. След това се връщал в своята колиба, сядал до грънчарското колело и пищни грънци почвал да вае.  Когато слънцето вече се било издигнело в най-високата си точка на небосклона, грънчаря вадел още мокрите грънци и ги оставял да съхнат. Щом изсъхнели ги прибирал и нареждал върху голяма лопата, която внимателно пъхал в разпалената пещ. Веднъж изпечени глинените съдове, чакали своя майстор да ги погали с мека четка, да им нарисува паунови очи, за да бъдат гиздави и пременени, готови да посрещнат новите си стопани. Стоката майсторът излагал на пътя до къщата си, та който мине през селото, да може да я види.
Един ден в селото дошли група търговци, били покрити целите в прах, изморени от дългия път, те се отбили при стария грънчар за да поискат вода за конете си. Грънчарят ги посрещнал с надеждата, че ще може да продаде някое и друго глинено гърне. Дал им вода и ги попитал:

- На къде сте се запътили с толкова много товар?

- Отиваме, дядо към града - отвърнал му един от търговците, който бил по разговорлив.

- А що ще дирите там?

Онзи се засмял:

- Днес, дядо е петък, пазарен ден е. Хората от цялата околия там отиват да купуват туй що не им достига  и да продават туй що им е в излишък.

Дядото, се почесал зад ухото, погледнал отрупаните им с различна стока каруци и възкликнал:

- Брех! Ами аз като гледам вашите каруци, вие всичко си имате - и черги, и навуща, и посуда,  и одяла. Нищо ви не трябва.

Тогава всички търговци вкупом прихнали да се смеят. А най охраненият от тях рекъл:

- На нас парички - жълтички ни трябват, дедо. Защото с тях и туй дето не знаем, че ни трябва, можем да си купим, когато узнаем за неговата нужда.

Постоял дядото, погледал ги, погледал ги, не ги разбрал, но се сетил за своята стока.

- А, момци, я ми кажете вие моите грънци, можете ли да продадете?

- Можем, ний това най-добре умеем. Ей ти два гроша за тези грънци дето тук си изложил.

Грънчарят щом чул това, лицето му грейнало. Приел парите с ухота, а търговците натоварили новопридобитата стока и заминали за града.

Така няколко седмици под ред търговците минавали през къщата на грънчаря и изкупували неговата стока. Постепенно някогашния бедняк се замогнал. Вече имал достатъчно храница по стегнал своята работилничка, охранил клетото магаре.

Една вечер, кога аха, аха бил готов да се унесе в сладка дрямка, на грънчаря му хрумнала чудна идея - да отиде в големия град на пазара и сам да почне да продава стоката си. Тогава щял не за два, а за четири гроша двадесет грънци да продаде. А ако грънците не били двадесет а четеридесет печалбата му щяла да бъде четворна - веднъж, за дето прескочил търговците и веднъж, за дето произвел, двойно повече от колкото те му купували. От вълнение дядото, цяла нощ не можал да мигне и с първи петли впрегнал своето магаре и се завтекъл към реката. Там изгребал глина, колкото може магарето да носи, та и в своята торба глина сложил. Но сторило му се това малко и джобовете натъпкал. Виждал как, не с глина, а жълтици били те пълни. Очите му от мисълта за бързото богатство блестели.

Разтоварил на бързо магарето, изсипал глината на земята до колелото. Завъртял го и почнал да вае. Но вече не бил така старателен както преди. На две на три ги оформял, кой грънец прав, кой крив, кой от една страна дебел, а от друга тънък. За боя и дума не можело да става. Старецът забравил предишните си привички на работа, сега бързал, нямал време, идният ден бил петък. От зори до здрач, грънци ваел. Не всички от направените успели да изсъхнат докрай, някои се напукали в пеща, други съвсем загубили формата си и за грънци не ставали. Който покрай къщата му минел го питал:

- Дядо, за какво са ти всичките тези криви грънци? Какво ще ги правиш?

- Ще ги продавам, сине, утре на пазара. Кесийката със жълтички мене чака.

Свършил се четвъртъкът, дошъл петъкът. Старецът едва го дочакал. На ранина навързал грънците по магарето и го пришпорил към града. Горкото добиче, едва не умряло по пътя от тежкото бреме, което мъкнело и жилавата пръчка, с която старецът го шибал. Но съдбата се съжалила над него и малко преди да остане и без сетните си сили на хоризонтът се появил градът. Старецът бързо намерил мегдана и тъй като най-рано от всички търговци пристигнал, се разположил на най-хубавото място на пазара. Набързо разтоварил стоката си и почнал да я нарежда. Залисан в своята работа, старецът не усетил някогашните си благодетели, как го наобиколили. Щом видели стоката му, им станало ясно каква е работата и почнали да го подиграват:

- Добре дошъл, дядо, на нашия пазар. Ти днес май си дошъл хлябът да ни вземеш?

- Добре заварили, дошъл съм днес и аз нещичко да препечеля за туй дет ми не трябва сега, а по-късно, да спестя.

- Сполай ти - казали му търговците и се разотишли, всеки по своите си дела.

Старецът бил толкова уверен в своята печалба, че веднага щом наредил всичко, се провикнал:

- Хубави грънци, печени грънци, за домашното огнище, за вкусните гозби. Два за грош давам.

В началото щом го чули хората, към него се завтекли, нали бил на централно място. И скъпите грънци искали да видят. Но веднъж стигнели до неговата сергия, почвали да цъкат и да му се смеят. След това му обръщали гръб, никой нищичко не искал да купува. А дядото заслепен продължавал да вика, не обръщал внимание на зяпачите, а само на ум си викал "Не се стискайте, стипци такива!"

Минал се обяд, а старецът още нищичко не бил продал. Тогава си рекъл "Брех, сигурно много скъпо ги давам, ще намаля малко цената, като се усетят колко е изгодно, тутакси ще ми изкупят всичките грънци." и се провикнал:

- Хубави грунци, печени грънци, за домашното огнище, за вкусните гозби. Пет за грош давам.

Дерял се грънчарят, а вече никой му не обръщал внимание.

Дошъл залезът, търговците постепено взели да прибират сергиите си, да се приготвят за връщане. Дядото почнал да се отчайва, разумът му започнал да се връща. Разбрал накрая своята грешка, не можел да се върне с тези грънци, магаренцето нямало да издържи. Отчаян със сълзи на очи, за последно се провикнал:

- Прескуп* за грош давам, грънци в мене не оставям. Прескуп за грош! Прескуп за грош!

Тогава до него се приближил един от неговите стари познайници, хвърлил му един грош и му казал:

- Дядо, търговията не е за всеки. Прибирай се у твоето село и повече нивгаш не идвай тук, да се излагаш.

Старецът с мъка на сърце повел добичето си наобратно към селцето. Държал гроша в ръка и си мърморил. Щом стигнал в селото, хората, виждайки, че няма никаква стока, го попитали:

- Дядо, ти май всичко си продал! Колко препечели?

А старецът през зъби отговорил:
- Прескуп за грош! Прескуп за грош!"

*Прескуп - всичко


Тази приказка ми я разказа майка ми, когато стана дума за остарели думи в българския език, които са почти загубили своята етимология. Невярвайки й, потърсих в нета начина на писане на тази поговорка. Оказа се, че само в два източника я има написано правилно, на всякъде другаде се среща "През куп за грош", което дава лъжлив произход на поговорката.
 

nasylzih se, 4estno!

Поддръжник номер 1 :)